Образец перевода главы 1 и 2 романа Братья Карамазовы Ф.И.Достоевского

1.
ФЬОДОР ПАВЛОВИЧ КАРАМАЗОВ

Алексей Фьодорович Карамазов бе третият син на Фьодор Павлович Карамазов - чифликчия от нашата околия, чието име се разчу (пък и днес се споменава) заради необяснимата смърт, споходила го точно преди тридесет години, за която ще кажа, когато му дойде ред. Сега ще спомена само, че този "чифликчия" (както го наричаха тук, макар, че през целия си живот той почти не живя в чифлика) беше странна особа, от често срещания обаче не само долнопробен и развратен, но същевременно и празноглав тип хора, ала от ония празноглавци, дето много добре се оправят с имуществените си проблеми и комай само с тях. Фьодор Павлович, например, започна от нищо, беше съвсем дребен земевладелец, ламтеше за чужда трапеза, все гледаше да е храненик, но независимо от това денят на смъртта му го завари със сто хиляди рубли суха пара. Нищо, че цял живот бе един от най-ограничените особняци в околията . Пак повтарям: неговото не беше глупост (повечето подобни особняци са доста умни и хитри), а тъкмо празноглавие и то някакво особено, чисто нашенско.
От двата си брака имаше трима сина: най-големият - Дмтирий Фьодорович, бе от първата му съпруга, а другите двама - Иван и Алексей - от втората. Първата жена на Фьодор Павлович беше от заможния и знатен род на дворяните Миусови, също чифликчии от нашата околия. Няма да обяснявам надълго и нашироко как момиче със зестра, хубаво, а и оправно и разумно, каквито в сегашното поколение има доста, но които започнаха да се появяват още в предишното, можа да се омъжи за такъв "никаквец", както го наричаха всички по онова време. Защото познавах една девойка от предишното "романтично" поколение, която въпреки няколкогодишната си загадъчна любов към един господин, за когото, впрочем, винаги можеше най-спокойно да се омъжи, свърши с това, че сама си измисли някакви непреодолими пречки и една бурна нощ се хвърли в доста дълбоката и бърза река от високия, приличащ на урва бряг и загина единствено заради собствените си капризи, само и само да прилича на шекспировата Офелия, и ако тази урва, която тя толкова отдавна си бе нарочила, не бе тъй живописна и вместо нея имаше само някой прозаичен равен бряг, самоубийството й едва ли щеше да го бъде. Този факт е достоверен и допускам, че през последните две-три поколения в нашия руски живот е имало немалко такива или подобни на него факти. Несъмнено, постъпката на Аделаида Ивановна Миусова също беше ек от чужди повеи и проява на недалновидност. Тя може би е искала да демонстрира женска самостоятелност, като се опълчи срещу общоприетите нрави, срещу деспотизма на роднинските връзки и семейството, нека дори за миг допуснем, че услужливата й фантазия я е убедила, че въпреки положението си на храненик, Фьодор Павлович е един от най-смелите и остроумни хора от онази прехождащата към все по-добро епоха, без да знае, че той не е нищо повече от един злобен шут. Това, че щеше да му пристане, бе една пикантна подробност, която много я блазнеше. Той пък, макар и на онова си социално положение, беше добре подготвен за подобни пасажи, защото страстно желаеше да постигне целта си, независимо по какъв начин; а да се присламчи към знатен род и да вземе зестра бе за него доста примамлива перспектива. Колкото до взаимната любов, тя май липсваше изобщо, както от страна на годеницата, така и от негова, въпреки, че Аделаида Ивановна бе красива. И това беше може би единственият случай в съдбата на Фьодор Павлович, който цял живот си остана сладострастник, готов да хукне след всяка фуста, която го повика. Между другото, в любовно отношение само тази жена не му направи никакво впечатление.
В мига, когато двамата заминаха, Аделаида Ивановна, усети, че изпитва към него само и единствено презрение. Тъй че резултатите от брака им проличаха извънредно бързо. Независимо, че знатната фамилия твърде скоро се примири със случилото се и задели зестра за бегълката, животът на двамата съпрузи тръгна на разтурия и вечни дрязги. Разправят, че при това тя проявила несравнимо повече благородство и възвишеност, отколкото Фьодор Павлович, който, както вече знаем, още тогава, щом ги получила, й отнел всичките двадесет и пет хиляди рубли, така че за нея тези хилядарки били като безследно изчезнали още от първия миг. А малкото село и кокетната градска къща, които също влизали в зестрата, той дълго време и с всички сили чрез какви ли не машинации се стараел да прехвърли на свое име и сигурно щял да го постигне едва ли не с цената на презрението и отвращението, което пораждал в жена си ежеминутно с безсрамието и безочието си, само заради душевната й умора, само за да се отърве от него. Но за късмет, фамилията на Аделаида Ивановна се намесила и спряла лакомията му. Със сигурност се знае, че между двамата съпрузи често ставали сбивания, но според мълвата биещият бил не Фьодор Павлович, а Аделаида Ивановна, тази пламенна, смела, мургава, енергична и надарена с изключителна физическа сила жена. Накрая тя напусна дома и избяга с един умиращ от мизерия семинарист-учител, като остави невръстния тригодишен Митя на Фьодор Павлович. Той начаса превърна къщата си в харем и се отдаде на пиянски оргии, а през паузите обикаляше едва ли не цялата губерния, хленчеше и се оплакваше на всеки срещнат, че Аделаида Ивановна го изоставила, при което разказваше такива подробности, каквито би било срамота един мъж да съобщава за своя брачен живот. Нещо повече, на него сякаш му беше приятно и той дори се ласкаеше да се прави на обиден съпруг и да украсява подробностите за накърненото си самолюбие. "Човек може да си помисли, че едва не са ви повишили в чин, Фьодор Павлович, толкова сте доволен, въпреки всичката си горест" - казваха му присмехулниците. Мнозина даже допълваха, че се радвал на новата си роля на шут и нарочно, за по-смешно, се правел, че не забелязва колко жалък изглежда. Впрочем, не се знае дали това не се дължеше на известна наивност от негова страна. Най-сетне той успя да научи нещо за своята бегълка. Клетницата се озовала в Петербург, където се пренесла заедно със семинариста, и безметежно се отдала изцяло на еманципацията си. Фьодор Павлович незабавно се разтича и се застяга за Петербург - защо ли? - и той, естествено, не знаеше. Всъщност, тогава може би наистина щеше да замине, но щом взе решението, веднага сметна, че има пълното право да се почерпи на изпроводяк и отново да се потопи в най-безбрежно пиянство. Тъкмо тогава фамилията на жена му получи известие, че тя е починала в Петербург. Умряла някак внезапно, на някакъв таван, според едни - от тиф, според други - от глад. Когато научил за смъртта на жена си, Фьодор Павлович бил пиян, хукнал по улицата, и прострял ръце към небето, започнал да крещи, : "Ныне отпушчаеши", някои казваха пък, че плачел и хълцал като дете и като го гледал, независимо, че изпитвал отвращение към него, човек направо можел да го съжали. Много е вероятно и едното и другото, тоест, че се е радвал на свободата и е плачел по освободителката си - и двете. В повечето случаи хората, дори и злодеите, са много по-наивни и простодушни, отколкото ги мислим. Пък и ние самите също.




ПЪРВИЯ СИН ПРОКУДИ

Е, можем да си представим какъв възпитател и баща ще да е бил този човек. Тъкмо като на баща на него му се случи това, което бе логично да се случи, тоест той изцяло и абсолютно заряза детето си, добито с Аделаида Ивановна, не защото го мразеше или защото съпружеските му чувства бяха накърнени, а просто защото напълно бе забравил за него. Докато той досаждаше на всички с хленчовето и жалванията си и превръщаше дома си в развратен вертеп, верният слуга на дома му - Григорий взе тригодишнотия Митя под своя закрила, и ако тогава не бе се погрижил за него, едва ли щеше да има кой да смени ризката на това дете. А стана и тъй, че роднините на отрочето по майчина линия отначало също някак го позабравиха. По онова време дядо му, тоест самия господин Миусов, бащата на Аделаида Ивановна, вече не беше между живите; овдовялата му съпруга, бабата на Митя, която се премести в Москва, се поболя, сестрите пък се изпоомъжиха, така че Митя трябваше цяла година да прекара у слугата Григорий и да живее в неговата прислужническа къща. Впрочем, дори и да се беше сетил за него (все пак той не можеше да не знае за съществуването му), баща му пак би го пратил там, понеже детето щеше да пречи на разгула му. Но се случи от Париж да се върна братовчедът на покойната Аделаида Ивановна, Пьотър Александрович Миусов - после години наред той живя в чужбина, но по онова време беше още много млад, а измежду Миусови - доста особен човек, просветен, столичанин, видял свят, а освен това, с навици на европеец, който към края на живота си стана един от либералите на четиридесетте и петдесетте години. През цялата си кариера поддържа връзки с мнозина от най-либералните личности на своята епоха както в Русия, така и в чужбина, познаваше лично и Прудон, и Бакунин и към края на странстванията си особено много обичаше да си припомня и да разказва за трите дни от февруарската парижка революция четиридесет и осма година, като намекваше, че едва ли не лично е участвувал в нея по барикадите. Това бе един от най-свидните спомени на неговата младост. Той притежаваше отделен имот, по предишната пропорция около сто хиляди души. Прекрасното му имение се намираше току на изхода от нашето градче и граничеше със земите на прочутия ни манастир, срещу който Пьотр Александрович още на младини, веднага щом получи наследството си, подхвана безкрайни дела за правото си на някакви улови в реката или сеч в гората, не знам в подробности, защото сметна за свой граждански и просветителски дълг да съди "клерикалите". Като научи всичко за Аделаида Ивановна, която, естествено, помнеше и която някога дори му бе направила впечатление, и като разбра за съществуването на Митя, независимо от младежкото си негодувание и презрението си към Фьодор Павлович, той се намеси. Тъкмо тогава двамата се запознаха. Той направо му заяви, че би желал да се заеме с възпитанието на детето. Дълго време след това постоянно наблягаше, че когато заговорил с Фьодор Павлович за Митя, онзи отначало сякаш не можел да схване за какво става дума и дори като че ли се изненадал, че някъде в дома си има малък син. Ако приказките на Пьотър Александрович и да бяха попресилени, все пак ще да е имало и нещо подобно на истина. Фьодор Павлович действително цял живот обичаше да се превъплъщава, все току разиграваше някоя ненадейна роля и то без никаква нужда, дори направо в свой ущръб, както например в дадения случай. Между другото тази черта е свойствена на извънредно много хора, дори на доста по-умни от Фьодор Павлович. Пьотър Александрович подхвана работата с плам и дори бе определен (заедно с Фьодор Павлович) за опекун на детето, защото след смъртта на майката все пак останаха едно малко имение, къща и чифли